Дебеляновата поезия е израз на съзнанието на мо­дерния творец, тя се вписва в ситуацията на криза на традиционните ценности, т. е. проблематизира безвъпросното разбиране на света. Затова художественият свят в тази поезия се оказва под знака на бляна, спомена, на мечтата по красота и щастие - „... налитат ме странни настроения и „тук" нелепи желания, често пъти ми се струва, че всичко съм забравил, че не зная кой съм, къде съм (...) и мисълта, че може би аз отдавна съм престанал да живея, че сегашният живот е едно бледо повтаряне на нещо минало, мъчително ме гнети...". Подобна нагласа подлага битието на съмнение, разколебава „твърдите" значения, с които бива описвано и обяснявано. Светът се раздвоява между реалност и „отвъдност". Дейст­вителността бива дискредитирана и на нейно място застава човекът със своя вътрешен свят, съставен от фрагментарни спомени, сънища, мечти, фантазии и предчувствия. Въобразеният/припомненият свят става единствено възможна реалност. С други думи, светът в Дебеляновата поезия е един дълбоко субективизиран свят.

Изговорената в текстовете на Де­беляновата поезия реалност на света е алегорическа по своята същност. Тя става знак на нещо „отвъд" - зад буквално изказаната реалност на света стои другото - абсолютната другост, абсолютната духовност. Затова и изобразеният свят на практика е единственият път към тази другост. По този начин онова, за което творбата говори, непрекъснато напрегнато се раздвоява, трепти между:

1) буквално изказаната предметност на света в „открития" текст на творбата - приказни гледки, природни феномени; морето, планината, ширналото се поле, съвременния град;

2) скритата зад нея другост - онова, което не може просто да бъде изказано (блянът, споменът), което се връща в съзнанието, но не съществува само по себе си, а единствено като резултат от дейността на това съзнание.

В изграждането на образа на лирическия герой може да се открие преплита­нето на различни мотиви и проблеми - от универсални и вечни мотиви, присъ­щи за европейската поезия, през проблемите, стоящи пред човека, който търси своето място в света, до израз на усещането на човека за собствената му сиротност сред битието. Сред тях като водещ може да бъде откроен мотивът на копне­жа, на бляна по истинско осмисляне на живота. В поезията на Дебелянов той се разгръща от мечтата по щастие („Гора") и стига до мотива на изпитанията, пред които бива изправена душата („Легенда за разблудната царкиня"). Съзнанието на лирическия Аз за принципната невъзможност да бъде реализиран този копнеж в света тук-и-сега е главната причина за проектирането на бляна изцяло в сферата на спомена. Затова и припомнянето в поезията на Дебелянов няма конкретен биографичен „адрес". В резултат от това лирическият субект се оказва затворен в екзистенциална безизходност - споменът е едновременно и блян, и наказание („Помниш ли...", „Да се завърнеш...").

В Дебеляновата поезия доминира мотивът на спомена блян, който я пре­връща в израз на дълбоко съкровени човешки желания. Знанието за миналото е съхранено дълбоко в душата на лирическия герой не като история на реално протеклото време, а като спомен за преживяването на самата субстанция на битието, където тази душа е била приета и обгърната от един своеобразен зе­мен рай на материята. Тъкмо на тази основа предметната реалност се превръща в място на извечното страдание, а не просто в пречка за духовното извисяване на Аз-а, както е при романтиците.

В тази перспектива духовната хармония се превръща в непостижима цел. В отличие от модернистите индивидуалисти символистите не разполагат с „ин­струменти", които биха им осигурили възможност да я постигнат, като едно­временно страдат и тържествуват. Преди всичко символизмът не може да наме­ри заместител на индивидуалната воля - „Ние не сме способни да предприемем нещо, ние нямаме воля нито на иглен връх, ала можем да осмеем всичко... и само да плачем в душите си... Животът ни плаши, често той ни нетърпимо дотяга..." (Д. Подвързачов). Затова и съществена част от усилията на Дебеляновата по­езия са фокусирани върху тематизирането на (вече) невъзможното общуване. Един своеобразен опит за потискане на страданието, породено от усещането за празнота на света.

У Дебелянов тематизирането на копнежа по завръщане представя този по­рив често като невъзможен, като пречупване на желанието, отказ от завръщане („Да се завърнеш...", „Ти смътно се мяркаш", „Аз искам да те помня..!'). В този случай отказът се реализира като финален жест, който фигуративно отменя же­ланите успокоения. Срещу това други елегии (тези от „военния цикъл") реализират като хармо­низиращ финален жест постигането на желанието, сливането с ритъма на битие­то („Нощ край Солун", „Тиха победа" и др.).

Оттук и различните лица, които приема лирическият човек в поезията на Де­белянов. Той едновременно е извършител или съзерцател на високи жестове („Отгласи", „На злото", „Миг"...); изгнаник в безграничните пространства („Самотни­ци", „Победен", „Слънчогледи", „В тъмница", „Грижа", „Nevermore"), като тази поза може да бъде представена едновременно като съдбовна принуда и като неотменим избор, смирен съзерцател („Светъл спомен", „Спи градът", „Молитва", „Тиха побе­да"...) - тази поза на лирическия Аз като че ли е с най-голям принос за формиране на традиционната възприемателска нагласа към Дебеляновата поезия.

Аз-ът или по-скоро неговата душа е устремена към други души с цел да бъ­де възстановено едно изначално единство. Мотивите за този порив се коренят в идеята, че да разпознаеш по-висшата сила, която прави валидно човешкото съществуване, и да бъдеш разпознат от нея, това е равнозначно на преодолява­не на ограниченията и непостоянството на човешкото състояние. По такъв на­чин „тукашността" бива изпълнена с дълбочината на първоначалната отвъдност (трансцендентност) - виж „Гора", „Жертвоприношение", „Утро"... Самото трансцендиране (прекрачване отвъд) се постига чрез засилена интензивност (задъл­бочаване) на чувството, насочено към универсалното, което може да се онагледи чрез „молитвата" („Молитва").

Особено внимание в Дебеляновата поезия заслужава темата на завръщането. Дистанцирането на творбата от преките „борби на деня" променя съдържанието на този иначе традиционен за българската поезия мотив. Свързаната с този мотив изповедност се превръща повече в говорене, което е обърнато към универсалното. По този начин говорещият изстрадва разпадането на своята единност. Израз на този разпад е несъвпадането на лирически светове в текста на произведенията.

Вътрешният свят на лирическия човек получава израз в/чрез тематизиране на забравата, пустотата, изоставеността, изгнаността, смъртта. Неговата другост сега бива обвързана преди всичко със значението за лишеност. Преодоляването на това усещане се търси или в проникването-завръщане в тайнствата на при­родната хармония, или в порива към отвъдността, към непознати, нечовешки пространства, чието постигане би било изкупление на вината, преодоляване на раздвоеността на Аз-а.

II. НАЙ-ВАЖНОТО В НАЧИНА НА ГОВОРЕНЕ

В един много общ план буквално изговорената в текста предметна реалност на света може да бъде интерпретирана върху основата на алегорическата същност на художествената литература - с помощта на присъщия за символистическата художествена система инструментариум творбата казва нещо различно от онова, за което буквално говори.

В плана на казаното поетическият свят в поезията на Дебелянов бива раз­двоявай между деструкцията, разрушаването на това, което е тук (изобразената от поета, изговорената от Аз-а предметна реалност на света), в полза на нещо друго, което е отвъд него, явяването, сетивното съграждане на това тук като дом на другото.

Тази диалектика Дебеляновата поезия постига и изразява чрез присъщото за модерното художествено съзнание боравене с възможностите на езика. Ези­кът тук разчита на изградената текстуална мрежа - повторението, отзвучаването, връщането към дума или фраза; смисъла на множеството варианти, разливащ се в синонимичната мрежа на текста (семантическа езикова доктрина, дифузна пое­тика). Така поетическият текст изразява стремежа за намиране в материалното на съответствие на духовното и оттам на непреходното и абсолютното.

Дебеляновата поезия, израз на съзнанието на модерния творец, отразява кризата на традиционните ценности в първата четвър т на XX век. Творчество­то му подлага на съмнение битието, разколебава „твърдите" значения, с които то бива описвано и обяснявано, и изправя читателя пред въпроса, който мъчи ли­рическия говорител - може ли битието да даде познание за абсолютната истина, може ли смъртта да открие нови пространства за духа. В търсене на своите отго­вори творецът се съсредоточава върху човека с неговия вътрешен свят, изпълнен с фрагментарни спомени, сънища, мечти, фантазии и предчувствия. Въобразеният или пък припомнен свят става единствена утеха за лирическия говорител. Ето защо светът в Дебеляновата поезия може да се определи като дълбоко субективизиран - свят, който налага идеята за сложността и противоречивата същност както на живота, така и на самия човек.

След прочита на „Черна песен" читателят остава с впечатлението, че се е докос­нал до драмата на лирическия Аз, породена от невъзможността в неговия свят да бъдат постигнати покой и хармония. Това внушение е постигнато с помощта на поредица от опозиции. Противопоставени са умирането и раждането, денят и нощта, изграждането и рушенето, светлината и тъмнината, пролетта и есента, креенето и цъфтенето. Тези контрастни състояния в света на човека и в природния свят на­сочват към противоречивата същност на Дебеляновия лирически говорител, към неговата вътрешна раздвоеност, към вечната неудовлетвореност, която изпълва ду­шата му - тя е разкъсвана от несбъднати желания и несподелени страсти.

Въпросът, пред който стихотворението „Черна песен" изправя читателя, е какво довежда лирическия Аз до усещането за един безсмислено протичащ жи­вот - парадоксално характеризиран чрез оксиморона "живот неживян". Връщането назад в текста на стихотворението в търсене на отговора на този въпрос отвежда до началото, което по смисъл почти буквално съвпада с финала И в първата, и в последната строфа на стихотворението ключов е образът на смъртта: Аз умирам... - в началото, и плачът ми за пристан умира - във финала. Прави впечатление, че съзнанието за изтляването на живота, който гасне мълком, не е съпроводено с изживяването на особена тревога. Обяснението на това може би се крие в усеща­нето на Аз-а, че животът му е едно непрекъснато умиране: умирам - крея - гасне... живот неживян - плачът ми... умира. В същото време редом с мотива за смъртта с не по-малка сила и откроеност в творбата се налага противоположният мотив - за живота: се раждам - призова - подаря - копнея - цъфтя. Още в началото на творбата тези два мотива своеобразно са сдвоени в образа на самия лирически Аз - разнолика, нестройна душа.

Така представата за неживения живот е обвързана със съзнанието за непрес­танно раздираната от страсти, копнежи и призовавания душа, която в раздвоеността си раздвоява и самия свят, а това прави невъзможно успокоението дори в смъртта. Раздвоената душа непрестанно възражда у Аз-а мъчителните лутания между противоречиви желания, за които реалният свят не предоставя опори. Трагичното несъответствие между копнежи и действителност прави разбираем и финалния плач за пристанкато израз на може би най-силното и най-човешкото желание - желанието да бъде намерен смисъл на съществуването.

Последната строфа на стихотворението акцентира върху тъгата на човека, търсещ и ненамиращ своя пристан на душевен покой и споделеност: изживява­нето във финала - поанта в творбата, излъчва и чувство за безцелно пропилян живот, и болка от невъзможността човекът да намери себе си в света на други­те.

Метафорите „пристан" и „пустиня" смислово синтезират в себе си идейната конфликтност между бляна и реалността, така характерна за символизма. Тер­занията на душата съпътстват цялото съществуване на лирическия говорител в „Черна песен", но уви - те сякаш останат неразбрани от никого, потъващи из ве­ликата пустиня на безстраспшото време в неспира. На фона на „великото нищо" на битието поради неговата нечовешка, безстрастна вечност човешките желания и страсти се превръщат сякаш в лишени от дълбок смисъл суети. Битието остава глухо за зова, воплите и плача на мятащата се и безспирно търсеща, стремяща се към някаква незнайна цел човешка същност. Това ражда и тъгата, съпътстваща изживяването на собственото съществуване на Аз-а, останал самотен и нераз­бран в света на другите.

Словоредът в първия стих на първата строфи - „Аз умирам и... се раждам", чрез който е обърнат нормалният ход на човешкото съществуване (раждането в началния контекст на творбата е поставено след смъртта), може да отпрати към заключението, че чрез своята душа Аз-ът непрестанно се възражда, сякаш за да преповтаря в безкрайността на времето своите обречени опити да постигне ус­покоение и удовлетвореност.

В такава перспектива споделеното изживяване надхвърля тесните рамки на индивидуалната, единичната съдба и се превръща в обобщение за участта на чо­вешкото същество изобщо.

В Дебеляновия поетичен свят отчуждението и раздвоението се две лица на един и същи мотив. Неговият лирически герой романтично бленува за някакъв възвишен свят, изпълнен със скрити значения и смисли, и в същото време се чувства трагично отчужден от света на другите. Така Аз-ът непрестанно жадува са „пристан", страдайки в „една велика пустиня". Ето защо и метафорите „пристан" и „пустиня" придобиват ключово значение при разглеждането на Дим-чо-Дебеляновата поезия.

Сонетът "Пловдив" е своеобразен завършек на формално необособения цикъл от елегии, посветени на носталгичните спомени от детството. Ако копнежът по хармония и топлота и невъзможността да се осъществи този порив изграждат мрежата от значения в "Помниш ли, помниш ли..." и "Скрити вопли", то в "Пловдив" споменът за детството е съвсем различен - светло-радостното усещане е подменено от скръбно-печалното.

Стихотворението „Пловдив” има изповеден характер, както повечето Дебелянови творби. Причините за този подмяна могат да бъдат открити в самата биография на поета. В подобен дискурс срещаме визията на градското в творчеството на други поети от началото на 20 век. В подобни образи се оглежда едно социално и психологическо явление - отделянето на младите хора от полупатриархалните селища и привличането им в големите градове ражда чувството за неуютност, безпризорност на съдбата. В града Дебеляновият човек е анонимен и толкова самотен, че се чувства като пребиваващ в „пустошта огромна”. Миналото и настоящето са еднакво тягостни и тъжни.

Стихотворението е в сонетна форма - две четиристишия се вглеждат в миналото, а двете тристишия - в настоящето на героя. Свързваща между минало и настояще е лексемата скръб.

Творбата започва с неочакваната комбинация между детство и скръб. Невинността и светлината на детството, тук са потопени в спотаени сълзи. „Стъмненият” взор на детето е израз на ограбени мечти, символ, на което е безпощадната житейска буря, надвесила тъмно крило над него. В творбата детето чува глас - не един път в Дебеляновите тестове, неясен глас произнася закана, присъда. Появява се мотивът за виновността, но той остава неизяснен и оттук се ражда трагичното. Детето е по презумпция невинно и детското страдание винаги ражда потрес. В творбата детето получава забрана да вярва, да дири, отказан му е „на любовта плодът”. Най-общо тези забрани отнемат духовността на човека, правото му да се стреми към идеал; това е отказ на „вяра, надежда, любов”. Верен на детското като съзнание, текстът вплита приказното, но чрез кошмари и мрачното въображение - „в зли страни... мечтите ти на век ще бъдат пленни.”. На лирическия човек са отнети опорите, които дават смисъл на човешкото съществуване. Трагичното усещане за безизходица е подчертано чрез анжамбманите във втората строфа, които придават драматична напрегнатост на стиха и чувствата.

Настоящето разкрива поредица от парадокси - преследван от тъжния спомен за детството, лирическият герой продължава да броди в града (броденето е особено пътуване, несигурно и мрачно). Появява се поредният Дебелянов оксиморон - градът е „едничък дом на мойта скръб бездомна”.

В текста еднократно е употребена лексемата "град", което има много по-всеобхватно значение от съществителното собствено "Пловдив", включено в заглавието. Двукратно пространството е обозначено за наречието за място "тук", сякаш за да се подчертае, че Злото е именно тук. Това и израз на дълбокото усещане на Аз-а, че е обречен на пленничество, че няма утеха и спасение. Пустота на човешкото съществувание е внушена и чрез синонимния ред "стъмни", "черна", който отвежда към образа на нощта като символ на страданието. Тежестта на болката е толкова голяма, че Аз-ът се отказва от спомените.   Настоящето на героя препраща към мотивите, споделени в „Черна песен” - „черни мисли” изпълват съзнанието му и превръщат самия процес на спомена в неизказано мъчителен. Попадаме на поредния „омагьосан кръг в Дебеляновите изповеди - Аз - ът бяга от действителността в спомена, на когото споменът е толкова мъчителен като в Пловдив, личността си потапя в поредното страдание.

Спомен и блян се равнопоставят в елегията "Да се завърнеш..." ("Скрити вопли"). В този поетически текст на Дебелянов човекът мислено пътува през времето, за да се докосне до света на родното и съкровеното, за съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и единен свят с нравствени правила. Така споменът чертае параметрите на сакралното пространство на миналото -- антитеза на хаоса на настоящето.

Родният дом в елегията е назован с името на бащата (бащина къща) и е обитаван от майката.

Мотивът за срещата между майка и син е смислово многопластов. Завръщането на синовете при майките е традиционна поетическа формула, практикувана най-вече от Ботевото творчество („Майце си”, „На прощаване”). При Дебелянов синът се завръща при майката (отново липсва бащата), за да приключи живота си след като получи жадувана прошка. Ражда се предишният поетичен вариант на притчата за Блудния син - посрещането и опрощаването е жест, очакван от майката. В творбата срещата между двамата е потопена в нежност, деликатност, кроткост.

В подчертаната тишина на пространството героят пристъпва „плахо”, за да не наруши вечен, свещен покой. Подчертават се значенията на храмовото, домът е сакрално място.

Тишина, смирение и плахост са характеристики, очертаващи типичната за Дебелянов тоналност, която господства в по-голямата част от творчеството му. Вечерта присъства като женски символ, в който се откроява семантиката на майчинството - тя прелъстява в пазвите си всички „скръбни нещастни”.

Интимно-битовото назоваване „старата” свързва образа на майката с иконата, поставя те в полето на сакралното.

Движението в творбата е хем ограничаване и затваряне на пространството - двор, праг, къща, стая. Стаята присъства със значението на затворено, уютно и защитено място, сематичен еквивалент на гроба. Лирическият Аз търси „последен пристан и заслона”, връщането е във „вечерта” на собствения живот и пътуването към дома на детството се превръща в път към дома на смъртта. Творбата опровергава настъпилото успокоение, откроява смислова антитеза. Лирическият човек напразно си спомня, напразно жадува това пътуване.

В последния стих е споделена емоционалността между образите на майка и родина. Образът на Родината при Дебелянов не е натоварен с патриотични акценти, познати от Ботев и Вазов, но означава онзи свят на хармонията, от които се нуждае модерният човек.

Дебеляновият образ на завръщането в българската литература е невъзможното завръщане. Съдбата на героя - „печален странник”, чужденец в света - е проклятие. Мотивът за чуждостта присъства при споделяне „безутешни дни” и „черна умора”, белязали настоящето му, чрез усещането за „гостенин в родния дом”. Същевременно широкия път, далечното чуждо пространство е оказало на героя право на щастие.

Осъзнал своята тотална бездомност в света, героят е изцяло трагичен. Тихата вечер и благата майчина усмивка са забраненият плод, отречената радост на битието. Стремежът към нирвана в стихотворението е безплоден.

Поетическият текст е оформен като изповед и споделяне, като "вопъл" за разбиране, съчувствие и утеха. Тук адресатът на посланието е самият лирически говорител. В същото време втрото лице ("ти") предполага една максимално широка аудитория, своеобразно приобщаване на читателя. Условното наклонение ("да се завърнеш..") насочва към копнежа и чертае контурите на една обобщена лирическа ситуация.

„ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ...”

Дебеляновата творба “Помниш, помниш ли…” е един от емблематичните текстове на поета, в които основният конфликт е между минало и настояще. Миналото е белязано със знаците на хармонията, то е изгубеният рай за Дебеляновия лирически човек. Противно на него настоящето е свят на самотата, свят, лишен от човешко присъствие и съпричастност.

Споменът е основен емоционален център на Дебеляновите произведения - щастливо завръщане към детството, в което поетът търси значимите и универсални стойности.

В елегията "Помниш ли, помниш ли..." се оглеждат два паралелни свята: за заключеност и вътрешна освободеност, на хармония и дисхармония на Аза с общността, на белия и на черния цвят, внушен синонимно с представата за мрак, затвореност, тъга и безутешност. Тази раздвоеност определя и доминиращото начало на елегичното чувство. Елегичните тонове напълно съответстват на двата емоционални мотива - самотата и спомена. Самотата е следствие на разочарованието от житейските несгоди, а споменът е жажда да се потъне в света на прекрасното.

Тъгата е постоянна спътница на Дебеляновата поезия. Тя връща носталгичния спомен за „тихия двор” и „тихия дом в белоцветните вишни”. И душата, просветлена от образите на родния уют, сама призовава спомена „да се завърне” в мисловния взор на лирическия герой:

Образът на „дома”, като спомен за „дните предишни”, се изпълва с тишина. Времето спира и дълбоко от паметта идва светът на детството, означен със символния знак на „белоцветните вишни”. „Разцъфва” душата, просветлена от завърналия се спомен. Импресията на чувството рисува сред притихналата скръб на душата забравените образи на миналото. Силата на усетите като ярка светлина прорязва мрака на тъгата и се ражда вопълът:

Споменът е излишен, а стонът на сърцето и неговата жалба - далечни.

Лирическият АЗ се отдалечава от миналото, но се чувства чужд и далечен и за настоящето:

Той чува гласовете на миналото, изпълнили спомена с „шъпот и смях”. „Белоцветните вишни” проблясват в скръбната тишина на спомена със светлата усмивка на детството. Тъгата става непреодолима:

Втората строфа на поетическия текст, подобно на първата, започва с настоятелното повторение “помниш ли, помниш ли”, чрез което лирическият аз сякаш се стреми да прикани своя събеседник да възкреси миналото. В текста съзнателно се създава неяснота по отношение на този предполагаем събеседник на лирическия герой, може лирическия човек призовава сам себе си към спомен, защото връщането към света на хармонията носи, макар и временна, утеха.

Ако в първата строфа света на хармонията е свят на белотата и тишината, то във втората миналото, се свързва с музиката “хорът на ангели в дните предишни”и светлината. Миналото не е свят на самота и изолация, то е свят, огласен от”шъпот и смях”. Алитерацията сякаш и звуково възкресява изгубения рай за лирическия човек. Споменът за миналото е едновременно търсен и болезнен за лирическия герой. Връщането назад във времето изостря още по- силно усещането за самота и страдание, с което се свързва настоящето на лирическия аз. В “златното си сечение” и втората строфа повтаря мотива за “заключеника”. Така неговата смислова значимост се откроява. На светлината е противопоставен мрака, на радостта – тъгата, на хармонията – усещането за не-свобода. Затворът на настоящето дотолкова изпълва хоризонта на лирическия човек, че дори връщането към спомена, дори жалбите по отминалите дни се оказват излишни. Те губят своята реалност и се превръщат в свят на непостижима хармония. Поантата на стихотворението се противоставя на началото и на двете му строфи с техния настоятелен призив към спомняне. Анафората “сън е бил”, “сън са били” е категорична и безусловна. Светът на хармонията е непостижим тук и сега в затвора на настоящето, което превръща дори спомена в недостижим блян.

Стихотворението „Спи градът” е отглас на една от най-популярните символистични творби – стихотворението на Верлен „Плаче сърцето ми”. Изградено е в съгласие със символистичния принцип „Музиката преди всичко” – отделните мотиви не са подредени толкова логически последователно, колкото се търси преливане на емоционални състояния. В творбата присъстват обичайните мотиви за самота и безприютност, но те са предадени топло, задушевно, така че читателят да се идентифицира с лирическия герой.

Усещането за безприютност и тъмни хоризонти е изразено със символния мрак на нощта. Всичко е притихнало. В художественото пространство властва тъгата. Изпълва човешкото съзнание с неверие, отнема всеки порив на мисълта и всяко желание за полет. Изход няма от тъмния мрак на пустота и безнадеждност, обхванали душата. Вътрешната притихналост на поетичните усети, докоснати от болезнена самота, засилва усещането за тъга, която се лее като плач в нощта. Нейната скръб е озвучена чрез стъпките на поета, бродещ бездомен сред „безшумните тъми” на града. Човешкото щастие е недосънувана мечта на скърбящата душа. Музикалността на стиха изплаква скръбното настроение в душата на поета. Постоянно присъстващият черен цвят, символен знак на болката, е богато нюансиран. За „тъмната” скръб говорят ръмящият дъжд в нощта и отекналият звук от самотни стъпки в мрака. Скръбното уединение на душата е нарушено от нов прилив на тъга. Тя има свой звук, свой глас, който „вика” и „кънти” от самота сред притихналите тъмни сенки на нощта..

Лирическият човек броди край „черните стени” на неуютни спомени, навестили душата. Художественото пространство „натежава” от самота и в нейната дълбока, тревожеща съзнанието тишина още по-отчетливо „кънтят” стъпките на миналото. То оживява като „писък” в нощта. Вика болката на преминалите в жалби дни. Образът на тъгата е съкровен и мил, почувстван е като любовно преживяване, наскърбило с тиха печал още повече спомнилата миналото си душа:

Емоционалният контраст между озарения от спомен „мил и драг” образ на преживяно щастие и безкрайната тъга, която „расте, расте”, създава реалното усещане за потисната, неизплакана скръб.

Тя „озарява” с минорно настроение спомена. Нежният лиризъм на съкровено щастие припламва за миг в общата емоционална гама на елегичното настроение, за да угасне сред тъгата на възкръсналия спомен. Той е болезнен с изплувалия от паметта образ на мимолетната радост. За Дебелянов всеки миг на щастие е по детски чист, искрен и красив. Уподобена на любовна ласка, милваща душата, радостта е одухотворена. Приема образа на „дете - с пробуден жар”. Тя - любовта-щастие - идва с „пламенна усмивка на уста”:

Срещата с радостта на нечакано щастие е мигновение, пробудило неутолима жажда за красив и пълнокръвен живот, в който хармонично съжителстват минало и настояще, спомен и мечта. Но мимолетна е радостта и вечна - болката в душата. Изплувалият спомен потъва в мрака на стелещата се безкрай тъга:

Мечтата за щастие е „тъмен край от скърби заледен” остава завинаги в миналото. Спомените за скръбно преживени дни отекват в мрака на нощта. Смисълът на живота остава неоткрит. Скръбта расте, болката разкъсва душата на поета, а дъждът непрестанно ръми като вечна печал и неизплакана мъка в стихотворението „Спи градът”:

Димчо Дебелянов пише стихотворението „Миг” преди заминаването си на фронта. То може би е първият белег за нов етап в творческото развитие на Дебелянов, предшестващо цикъла творби, създадени на фронта, които от своя страна представляват преломен момент както за Дебелянов, така и за българската литература. Някои критици смятат това стихотворение за символистично. Основание за това може би им дава абстрактният и условен езиков израз на поета, както и стремежът му към максимално дематериализиране на действителността, която сякаш се съмнява в собственото си съществуване: „Дали се е случило нявга – не помня / не знам – ще се случи ли”. Но в същото време център на този неконкретен и дематериализиран свят е конкретната личност на лирическия герой. Лирическият аз се намира в положение на някаква безизходност, самота: „ тъжен и морен, аз плувах самин из тълпата огромна”.

Пространствено лирическият субект е представен между небето и земята, което подсилва неговата самота:

Над мене, замръзнало в мисъл безумна

Небето по принцип е обобщаващ символ на свещения ред във вселената, но тук то е „странно далече”.. Може би мигът, за който става дума в стихотворението, е мигът, когато лирическият аз ще вникне в смисъла на човешкото съществуване, ще се освободи от самотата, когато „редът” на Земята ще се възстанови. Сега лирическият аз не принадлежи на този свят, още повече - той не иска да му принадлежи:

Експозиционната част на творбата гради представата за лишени от конкретност място и време. Азът броди из някакъв митологично неопределен град, в който властват низките страсти и покварата. Този град се обвързва асоциативно с идеята за Злото и прераща към старозаветните Содом и Гомор, които бог изпепелява заради тяхната бездуховност и безнравственост. Внушенията се уплътняват и от гротесковата деформация на човешката същност:

Но горди и сластни очи не зовяха

С вторите два стиха авторът въвежда лица, но не  индивидуализирани, а в събирателни образи с обобщени характеристики. Но характеристиката е необичайна, защото поначало „войн” в своята семантика изисква епитет с положителен знак  (например: ”храбър”, „силен”, „смел”). Вместо такъв обаче е употребен отрицателният „хилав” – в смисъл на „слаб”, „немощен”, но най-вече в смисъл на „сломен”, „победен” войн. „Сирена” е синоним на красива и сластна прелъстителка. В митологията сирените  с прекрасните си песни, са подмамвали от своя остров мореплавателите, за да разбият корабите им в неговите скали. Тогава „няма сирена” би било равносилно на „смъртна богиня”, т. е. на богиня, изгубила божествената си сила. Тук изконните символни значения на мъжкото и на женското начало са елиминирани, за да се открои духовното обезличаване на човека на фона на една деформирана ценностна система. Лирическият Аз е отчужден както от лъжливите стойности на живота "тук" и "сега", така и от хората около себе си, които не желаят са протикнат в божествените тайни и да открият Смисъла. Пренебрегнал тленното и профанното, Дебеляновият човек се е устремил към Абсолюта.

Лирическият Аз е в пространството между нямото небе и шумната глъчка, но е еднаква далече от тях. В тази ситуация настъпва Мигът. Състоянието на Аза е свръхнапрегнато, което личи от синекдохите "поглед стъмнен", "колена прималняли". Лирическият човек е на границата между унеса и екстаза и на крачка от лудостта. Мистичният контакт на човека с трансцеденталното не се осъществява. Очакваното чудо не се случва. Човекът е пак сам , неполучил просветление за себе си и за абсолютното. Потенциалната сакралност на мига не се реализира и той загубва ценността си, разтваряйки се в профанното безвремие. Композиционната рамка се затваря. Космическата притихналост на света отстъпва пред суетния шум.

Синтактичният паралелизъм успоредява студената безответност на небето и апатията на тълпата. Диалогът между Създателя и неговите творения е безвъзвратно прекъснат. И за модерния човек Бог продължава да бъде повече съдник, отколкото Спасител. Плодът на познанието е все така забранен.Възможността за приобщаване към тайните на мирозданието е осуетена. Страдащият дух не успява да намери убежище. Остава му единствено самотата

Във военните стихотворения на Дебелянов не са описани сражения, не зву­чат бойни призиви, не се издигат патриотични лозунги. В тях има само една „тиха победа", постигната в душата на неговия лирически човек.

Елегията „Един убит" (едно от шестте военни стихотворения на Дебелянов) въвежда в типична фронтова ситуация - „ден на вихрени победи" във време „грохотно, жестоко"; ден, в който „живите от враговете" са пометени „нейде към отсрещний бряг". Вместо да усеща възторг, опиянение и тържествуване обаче, лири­ческият герой е потънал в дълбок размисъл. Той като че ли е „извън" победата. Въ­просите, които го вълнуват (за човешките взаимоотношения и за човешката съдба), изместват военната победа и „заглушават" нейните тържествени фанфари.

Лирическият герой като че ли има две оптики за гледане и наблюдение. Чрез първата оптика - оптиката на войника, той определя неприятеля като вражески войник, който е готов да убива, за да изпълни войнския си дълг. Чрез втората оптика - оптиката на човека, той вижда в неприятеля едно човешко същество, чийто жизнен път е преждевременно прекъснат. Във финала на творбата двете оптики се срещат драматично, защото не може да надделее нито едната от тях.

Според първата оптика лирическият Аз гледа на убития с очите на войник. Той, макар и мъртъв, е все пак вражески войник - подчинявал се докрай на жес­токите правила на войната.

Това твърдение само на пръв поглед не присъства в творбата. Вярно е, че ни­къде в текста не е изказано директно. Дори напротив - още първият стих го апострофира („Той не ни е вече враг"). Но с готовността си да се бие, да побеждава или да бъде победен, да убива или да бъде убит, войникът става враг:

Краткият въпрос има своя точен отговор. Войната повелява да убиваш, за да не бъдеш убит. Войникът е бил призован от някого в тази война, той е убивал, преди да бъде убит в „ден на вихрени победи". Той умира „непобедил". Лири­ческият герой съзнава, от една страна, че както самият той, така и всеки друг би могъл да бъде на мястото на убития. От друга страна, той е наясно, че войникът би продължил да убива, ако е жив. Затова във финала изрича категорично: „Не, той взе, що му се пада".

Според втората оптика лирическият Аз гледа на убития с очите на човек. Той не е враг - той е само един мъртъв човек, чиито близки напразно ще го очакват (опръсканите с кръв писма са връзката му с тях).

Лирическият герой се вглежда в убития войник, „ легнал е спокойно бледен;/ с примирена скръб загледан/ в свода ясен и дълбок".

Естествено у него възниква въпросът „Кой е той и де е бил?". Преди войната той, като всички останали войници, е имал друг живот. До образа му изплува „клета майчина ръка", която го утешава и приласкава. Образът на майката, метонимично представен, е символ на неизмеримата скръб от загубата на един живот.

Тази загуба поражда у лирическия герой състрадание. Независимо от военното време той вижда у мъртвия не войника, а човека. Затова изрича: „мъртвият не ни е враг!".

Лирическият говорител определя своята „жал" към убития като „смешна" и „нелепа". Това е едновременно саморефлексия (на лирическия герой войник) и присъда (на лирическия герой човек) над абсурдите на войната: първо, тя лиша­ва човека от правото му да скърби тогава, когато е прекършен човешки живот (такава скръб е смешна); второ, по време на война място за съчувствие няма (да проявяваш съчувствие е нелепо). Налага се идеята, че същностната за човека ха­рактеристика - неговият емоционален свят - е насилствено „прекроен" (войната грубо деформира този „свят").

Двете оптики - на войника и на човека - „премерват" аргументите си в тек­стовото пространство. Трудно е да се каже коя от тях надделява, но за читателя безспорно творбата носи посланието за надделяване на човешкото.

Рамкиращите стихове - в началото („Той не ни е вече враг") и в края („мърт­вият не ни е враг!") - показват постепенната промяна в отношението на лириче­ския говорител към войника. Наречието „вече" насочва към следния „прочит" на първия стих: войникът е бил наш враг; сега, когато е убит, той вече не е войник, а само човешко същество; следователно не е наш враг. Последният стих препотвърждава смисъла на първия: мъртвият не може да бъде враг, защото в смъртта хората са равнопоставени и невраждуващи.

Между двата стиха е поместен „разказът" за „един убит" - войник и/или чо­век (?). Враждебността към войника е победена, защото той вече не съществу­ва, той вече не може да бъде войник (т.е. да следва суровите повели на войната). Става ясно, че във финала на творбата като че ли побеждава оптиката на човека, тъй като мъртвият е видян само като човешко същество, чийто живот е отнет от „грохотното, жестоко време". Тази оптика не е индивидуална, а на общността. Основание за подобно твърдение ни дава употребата на кратката местоименна форма в първо лице, множествено число - „ни" („не ни е враг").

Така двойната оптика се трансформира в единична едва в последния стих, т.е. движението на смисъла в текста е от „войникът е враг" до „човекът не е враг". Внушението е подсилено от експресивните детайли: опръсканите с кръв писма; очите, обърнати към ясното небе; загатнатия образ на майката и близките (те препращат изцяло към зоната на човешкото, а не на военното време). Нека да отбележим още, че в целия текст последователно се избягва определянето на уби­тия - като войник и/или човек. Използваните думи са „убит*, „мъртвият" и „той". Контекстът обаче утвърждава като ключова, макар и неизречена, думата човек.

И нека се върнем към заглавието, което също ни дава ключ към разбирането на тази трудна творба. Числителното „един" означава единичност. Едновремен­но с това то носи внушението и за максимална обобщеност, тъй като единично­то не е конкретизирано - заглавието „отказва" да уточни кой и какъв е убитият (войник и/или човек ?). Всъщност още на равнище паратекст, читателят е насочен към идеята: не е важно кой е убитият, нито кой е вършителят на действието; не са важни причините, нито обстоятелствата, при които е извършено убийството. Същественото и страшното е, че има отнет човешки живот.

Творбата запознава с екзистенциалните прозрения, изстрадани и искрени, на лирическия герой. Тя внушава своето съкровено хуманно послание: Войната има само една реалност - на смъртта и на враждата. С тази своя реалност тя про­тивостои на човешкото. Следователно е абсурдна.

Военната поезия на Дебелянов представя човека пред „лицето" на смъртта. Това е миг, в който Азът променя светоусещането си за света и постига свое­то екзистенциално познание. Синтез на посочената трансформация е самото заглавие на фронтовия цикъл - „Тиха победа". Т.е. не тази, която се свързва с публичност, с празничен гръм и фанфари, а онази, която е лишена от парадност, защото човек я постига вътре в себе си. Всяко от шестте стихотворения, писани на фронта и включени в цикъла („Прииждат, връщат се", „Нощ към Солун", „Старият бивак", „Един убит", „Тиха победа" и „Сиротна песен"), разкрива ня­какъв аспект на тази вътрешна (т.е. духовна) и същевременно „тиха" (т.е. непоказна) победа на човека.

Аз-ът в тези творби е ситуиран „сред" войнишкия колектив, с чиито мисли и чувства се идентифицира Той вече не е отчужден от тълпата, той е преодолял фаталното разединение с другите и със себе си. В света на войната Дебеляновият човек духовно просветлява.

 „Тиха(та) победа" на лирическия герой от едноименната елегия има два аспе­кта. В тази творба за първи път в Дебеляновата поезия е преодолян антагонизмът между живота и смъртта. Лирическият Аз надмогва страха от смъртта. Той въз­връща своето духовно равновесие у Аз-а - помирени са противоречията му със самия себе си и със света „вън" от него. Ето защо заглавието на творбата е символно-метафоричен оксиморон на надмогнатото чувство за обреченост.

Животът и смъртта са взаимносвързани и дори хармонични в своя кръговрат. Войната заличава границата между тях и тя сякаш изчезва, за да се възстанови връзката между човека и космоса (първите пет строфи).

Началото на елегията разграничава деня, който е „за труд... отреден", от но­щта, която е предназначена „за сласт и мирен сън". В битието на войника обаче денят и нощта се сливат - както с буквалните си значения (като половинките на денонощието), така и със символните (като живот и смърт). Ето защо риторич­ният въпрос на лирическия герой („а що е нощ и що е ден/ за нас, изгнани из света?") има двоен смисъл.

На първо равнище въпросът е свързан с актуалното - с най-характерното за войната. Тя преобразява неузнаваемо човешкото. Тя има собствени правила и закони, неподвластни на мирновременните. „Животът пъстролик" е сменен от „Сурова вярност на дълга". В новата реалност (военната), метонимично представена в творбата, радостта и тъгата се сливат, „малък и велик" се сродяват, а денят и нощта стават едно цяло.

На второ равнище въпросът („а що е нощ и що е ден/ за нас, изгнани из све­та?") се насочва към определени символни значения. Нощта символизира мрака и смъртта, а денят - светлината и живота. Следователно реторичният въпрос от първата строфа може да звучи и така: „а що е смърт и що е живот/ за нас, изгна­ни из света?". В битието на войника (изгнаник, „странник(ът) недраг") войната обезсмисля обичайните представи за живот и смърт. Смъртта според текста на творбата не е непременно умиране, а животът не е непременно живеене.

Колкото и да е парадоксално, светът на войната помирява и слива противо­положностите (ден и нощ, живот и смърт), защото от дълбините на нейното без­умие „изригва" човешкото „светло" прозрение: противостоенето и враждата са безсмислени; победен или победител, човекът във войната винаги е жертва („и върху хиляди чела/ чер жъртвен кръст е начертан"). Следователно по време на война човек е жертва, ако бъде убит; той обаче е жертва и ако живее, защото жи­вотът по време на война е обезсмислен и по този начин той става еквивалентен на смъртта.

Лирическият герой се смирява пред участта си (от шеста до десета строфа). Той се помирява със себе си и със света чрез мъдро вглеждане в смъртта (тя го отвежда в неговия вечен дом - при майката земя, която очаква завръщането на своите деца).

Аз-ът е устремен към „земната любов", която „ноще" „тихом се струи" над него и постоянно „крепне". Той очаква своето преминаване в отвъдното и своето завръщане на „роден бряг". Там майката земя „венци от слънчеви цветя/ в долини слънчеви плете/ и в кротък унес чака тя/ да дойде нейното дете".

Венецът обичайно символизира победата и славата. Направата му от „слън­чеви цветя" разширява символното значение с внушението за щастие и късмет. Този детайл - венецът от „слънчеви цветя", изплетен в „долини слънчеви", най-напред увенчава постигнатата „тиха победа" на лирическия човек.

Идиличната картина напомня бленуваното посрещане на сина от елегията „Да се завърнеш в бащината къща...", където той „чезне" в благата усмивка на майката. В „Тиха победа" „детето" изчезва в обятията на земята майка. Тя е неговият „пристан и заслон", защото тук „родни сенки с родна реч/ посрещат брата и сина".

Затова „прочитаме" текста като едно светло, а не мъчително (като в ранните творби на Дебелянов) примирение. Посочената промяна е резултат от зрелостта на душата („Че светли тайни дух прозря"), която вече се е подготвила за смъртта („и аз обикнах тоя път,/ по който земните недра/ тъй властно мамят и зовят?").

Последната строфа е символна среща на двата контрастни „свята" (земният и отвъдният):

Там родни сенки с родна реч посрещат брата и сина, а нейде гордо и далеч плющят победни знамена!...

Единият е светът „нейде" и „далеч", в който властват „тежките крила/ на бу­реносна, мощна бран" и на „сурова(та) вярност на дълга". В този свят „плющят победни знамена". В този свят победителите са шумни, а победите - показни.

Другият е светът „там", в който „тихом се струи" „земната любов", а земните недра „властно мамят и зовят". В този свят подвигът е далеч от тягостната („бренна") суета, а победата е несъвместима с парадността. В този свят победата е „тиха", а за победителите смъртта е „една усмихната мечта!".

В художествения свят на Дебеляновата поезия мотивът за отчуждението е въплътен в осъзнатата от Аз-а самотност, бездомност и сиротност. Ако в голя­ма част от творбите на поета лирическият глас елегично скърби за неизживения живот в един студен, приличащ на пустош свят, то в „Сиротна песен" болката от несподелеността на живота на лирическия говорител с живота на другите се преживява умиротворено.

Стихотворението „Сиротна песен" заема наистина различно и особено мяс­то в българската символистична поезия от 20-те години на XX в., в която моти­вът за отчуждението е основен. И в поезията на Дебелянов може да бъде открит целият арсенал от символистични образи и изразни средства, чрез които е интер­претиран този мотив.

Равносметката на лирическия Аз за изживяното време има за своя отправна точка разбирането, че споделеността се ражда най-напред и като че най-задълго в отношенията на човека с хората, с които го свързват кръвта и любовта. С това раз­биране в творбата е свързан мотивът за осиротяването - човекът, загубил майка, не­намерил жена, останал без другари, сам определя себе си като приневолен... сирак.

„Сиротна песен" е творба, в която темата за сиротността, за самотата е из­говорена чрез натрупване на думи, означаващи „липса", като голямата част от тях съдържат представката или частицата не: никого, изгубих, не найдох, нямам, приневолен, сирак, нерад, несподелени, бездомен, ненужен, не скърби. Чрез избора на лексика с такава семантика лирическият Аз се оразличава от онези, които изжи­вяват живота си, споделяйки го с другите. Дебеляновият човек е с ясното съзна­ние, че всеки идва на този свят бездомен, но има щастливци, които в живота си създават свой дом - в съпричастие с хора, които обичат. В края на творбата самия себе си обаче той ще определи като дошъл на този свят бездомен, но и отиващ си от света бездомен и въпреки това - спокоен:

Единствената утеха, която остава за сиротния Дебелянов човек, е да доча­ка смъртта в победа. Това очакване обаче е изпълнено не с осъзната гордост от личната готовност за саможертва, а със скръбна примиреност, породена от бо­лезнената равносметка на лирическия Аз, че и в смъртта негов спътник ще бъде самотността.

Самият начин, по който е направена равносметката на Дебеляновия човек в „Сиротна песен", поражда усещането за примиреното очакване на смъртта от страна на лирическия говорител. В тази посока най-напред прави впечатление антитетичността (противопоставеността) между строфите две по две. В първата строфа болезнено се из­брояват липсите на близки хора - майка, жена, другари. Веднага обаче втората строфа провижда спасение от самотата в смъртта: Ала сърце ми не скърби.... В третата строфа лирическият глас отново скръбно разказва за живота, с горести богат/ и с радости несподелени. А четвъртата, последната строфа пак подхваща темата за носещата успокоение смърт. Така в текста се оформя семантичната верига живот (Iстрофа) - смърт (IIстрофа) - живот (IIIстрофа) - смърт (IVстрофа).

Примирението на лирическия Аз в очакването на края е изразено чрез съв­сем обикновената дума спокоен.Във финала на „Черна песен" я няма онази пред­смъртна омая в очакване на трансцендентното - на прекрачването в бленуваното отвъдно, за което напълно в духа на символизма говори Аз-ът в „Миг". Очаква­нето на смъртта в „Сиротна песен" е различно и от споделеното в „Тиха победа", където просветленият дух е надмогнал страха от смъртта и светло примирен, е готов да посрещне своя край и да се завърне пак в земята майка. Може би сили за това му дава земната любов, която стопля човешкия свят. А в „Сиротна песен", .говорейки за смъртта, лирическият глас е изпълнен с Дебеляновата тиха тъга. В някакъв смисъл емблематичен е може би фактът, че последната дума в тази творба е „спомен" - най-ключовата дума за поетическия свят на твореца. В контекста на „Сиротна песен" споменът отново се оказва ненужен, защото светът, заключен в него, е само илюзорен блян.

„Сиротна песен" ни дава повод да направим наблюдение върху еволюцията, която Дебелянов изживява в своя творчески път. Започнал от романтично-символистичния концепт на модернизма, поетът постепенно се връща към реалното „тук" и „сега". Това „придвижване" на Дебелянов можем да усетим, ако сравним „Черна песен" и „Сиротна песен". Най-напред прави впечатление промяната в стилистиката на двете творби. Текстът на „Черна песен" е подвластен на харак­терния за символизма езиков изказ. В „Сиротна песен" езикът е „слязъл" до ня­кои обрати, типични за фолклора и обикновения разговор: „жал никого не ще попари - „, „ не найдох". Много по-просто в тази творба без характерната за сим­волизма енигматичност е изразена жаждата за съпричастие със света на другите. Достатъчно е да сравним стиховете „и плачът ми за пристан умира,/ низ велика пустиня развян!' („Черна песен") и „че аз съм с горести богат/и с радости неспо­делени!' („Сиротна песен").

Последния стих на „Сиротна песен" спокоен като песента,/ навяваща нену­жен спомен - толкова прост и разбираем на пръв поглед, в контекста на цялата творба можем да разчетем по различни начини - като знак на просветлено при­мирение пред смъртта; като семантичен синоним на бездомност и сиротност. А дали, като имаме предвид различността на тази Дебелянова творба, не можем да усетим във финала на „Сиротна песен" и тъжната самоирония на лирическия Аз, осъзнал екзистенциалната изоставеност на човека в полюсната напрегнатост между живота и смъртта.