1.     НАЙ-ВАЖНОТО, ЗА КОЕТО СЕ ГОВОРИ

Димитър Талев се вписва в т.нар. „епическа вълна” в българската литература от 50-те години. За разлика от Д.Димов обаче, който отразява съвременни нему събития, Димитър Талев обръща поглед назад, към миналото. В своите „Бележки върху историческия роман” авторът казва следното: „В историческия роман се описва действителност, живот, който принадлежи вече на миналото, който е изяснен като исторически факт. Независимо от времето, което ни отделя от някакво историческо събитие, това събитие може да послужи като сюжет за исторически роман.” Ето защо историята и родината (или историята на родината) са ключови в творчеството на Талев.

Романът „Железният светилник” (1952) е първата част на тетралогията (цикъл от 4 романа) на Димитър Талев. Поредицата включва още „Илинден” (1953) – това е третата част, която излиза преди втората – „Преспанските камбани” (1954); четвъртата част „Гласовете ви чувам”, излиза през 1966 г. Четирите романа отразяват историческите етапи на народностното осъзнаване на една човешка общност през Възраждането.

Димитър Талев е тясно свързан с Македония. С Македония е свързана и четирилогията му. Тя обхваща времето от 1833 г. до Балканските войни, 1912-1913 г. Т.е. историческото време, „обхваното” в четирилогията е близо век.

Романите изобразяват чрез разказ за живота на три поколения Глаушеви ключови събития от българската история – борбата за независима църква, Освобождението на България през 1878 г., Илинденското въстание, движението за освобождението на Македония. Неслучайно тетралогията се открива с цитат от народна песен, в която става въпрос за извечното родово дърво, чиито корени (синовете) са дълбоко в земята, гранките му (снахите) са до небесата, а върховете (внуците) са мили и свидни. Така семейството, родът и народът се свързват с митологичния образ на световното дърво на живота, което устоява на всички изпитания. Образът на дървото в контекста на романовото действие внушава именно здравината на връзките между членовете на различните общности – семейство, род, народ. Образът на дървото става символ на човешката сплотеност в хода на историческото време.

Първият роман от четирилогията разказва за пробуждането на народа. Сюжетът е центриран около борбата за независима църква и за богослужение и образование на български език, т.е. романът пресъздава движението на българския човек между два етапа от историческото развитие на нацията. Заглавието на романа съдържа символните значения на тези два етапа. Думата „железен” се отнася до родовата устойчивост, върху която се крепи битието на народа в условията на тежко иго, а думата „светилник” символизира нахлуването на възрожденския дух в средновековния свят. От друга страна, железният светилник, свързан с рода, с дома на Глаушеви и особено със Султана, противостои на „първата газена ламба в Преспа” (това е „ламбата” на Ния, която влиза в дома на Глаушеви след сватбата на Ния и Лазар)

Първата част на романа е озаглавена „Хаджи Серафимовата внука”. Заглавието поставя акцент върху родовото битие. Този акцент е усилен от епиграфа, цитат от народна песен.

Втората част „В тъмни времена”, измества читателското внимание от семейно-битовото към общностното. Тази част „повтаря” пътя на Стоян Глаушев от първата част на романа (там героят тръгва от „тъмното” село Гранче към големия град). Тук, във втората част, преспанци тръгват от „тъмното” (робството) към „светлото” (пробудата); романовото действие проследява конфликтите между гръкофилите и привържениците на идеята за образование и богослужение на роден език.

„Народ се пробужда” е заглавието на третата част на романа. Водещата тема тук е народното самоосъзнаване.

Последната, четвърта част на романа, е озаглавена „Корени и гранки”. Тя отново премества акцента към семейно-битовото (доминиращо в първата част на романа). Романът има кръгово- спираловидна композиция, защото „връщането” само привидно отвежда към началото.

В чисто формален план можем да видим аналогия между двете действителни (фактически) сватби в романа, които са негова специфична рамка – в началото е сватбата на Стоян и Султана, а в края е сватбата на Лазар и Ния. Докато с първата сватба обаче се съгражда един род (Стоян Глаушев става родоначалник на нова фамилия в Преспа – това са „корените” на родовото дърво), то с втората сватба се поставя едно ново начало в живота на рода, защото Лазар и Ния, носители на възрожденски идеи, не просто ще продължат рода, а и духовно ще го укрепят. В този смисъл тяхната сватба е също начало – символно начало на съграждането на общия народен род. (интимният свят на Лазар е неделим от мисията му на народен водач). Така от чисто битови събития двете сватби се натоварват със символни значения – те утвърждават идеята за родовата споеност между поколенията. Защото само тя може да бъде гарант за бъдещето.

Във финала на романа има още една „сватба” – между Рафе Клинче и Катерина. Тази „сватба” е изцяло в плана на символичното. Фактическият център на иконостаса са „скритите” образи на непокорната дъщеря на Султана и на майстора резбар. Те са благословени от Бога (заради силата на своята любов) и са символно свързани навеки (заради изстраданата си любов). Осъществено е тяхното символно бракосъчетание – независимо от църковния канон и от патриархалните норми. Тази „сватба” е поредният знак в романовото действие на новото време, което вече „тече”, и за новите хора в него.

Движението от „тъмното” към „светлото” в началото се поражда под един покрив, постепенно обхваща един град, а накрая цял един народ.

Основен двигател на действието (и на движението) в романа стават т.нар. „герои нарушители”. Различни норми нарушават Стоян, Султана, Лазар, Катерина, Рафе Клинче. Нарушител на вековното турско статукво става и целият народ, който се хвърля в пламъците на Илинденското въстание. Тези герои стават вестители на новото.

Романът „Железният светилник” се основава „на” и се вписва „в” реалистичната традиция на българската литература. Той притежава всички основни характеристики на една епическа творба: широк план на изображение, обективност на изображението, събитийност, причинно-следствена връзка между събитията. Хронологията му е строго линейна. Повествованието се води в трето лице, от името на т.нар. всевиждащ разказвач. Обекта на изображение са значими събития от живота на народа, затова може да се определи като исторически. Ето защо, всичко свързано с образа на пътя в романа, носи значението на ключова промяна в историческото време (например идването на Стоян в Преспа, идването на рилския монах, пристигането на Рафе Клинче).

Фолклорните елементи са своеобразна рамка на текста. С откъсите от народни песни пред всяка част (епиграфите) предварително се задават главните внушения на текста, който се разгръща след това. Фолклорната стилизация присъства не само на равнища паратекст, но и на лексикално, смислово и синтактично равнище. Например описанието на Султана съдържа фолклорна образност

Родът и неговото битие е начало на всяка национална история. Оценяването на личността, на рода и на народа може да бъде гарантирано само от родовата споеност между поколенията и единството между род и народ. Образът на дървото от епиграфа на първата част на романа е метафора символ, носител на идеята за единството между родовото, историческото и индивидуалното време.

 (І част, „Хаджи Серафимовата внука”, откъс от V глава)

Младият селянин дигна секирата и се нахвърли с голяма сила върху здравите чворести цепеници. Секирата се забиваше дълбоко, те кънтяха, пращяха и се пукаха, високо отскачаха трески. Дори кучето, което се бе свило на сушина в един ъгъл, стана и се премести, като се страхуваше, види се, да не го улучи някоя треска. По едно време Стоян случайно вдигна очи към прозорците отсреща и стори му се, че някой го гледаше оттам. Да, тя стоеше там, зад малките, облепени с груба хартия стъкла, и го гледаше. Той не беше много пъргав, но беше много силен, с голяма глава и широки, малко отпуснати рамена. Цепениците пукаха и се чупеха сякаш не под ударите на секирата, а някак в разголените му ръце, които приличаха на тежки железни лостове. Момата виждаше тая необикновена сила и погледът й гореше от бърза, буйна размисъл.

- Бабо хаджийке - промълви тя.

Бабата дремеше край огнището в своя оръфан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре - младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, "Да, бабо хаджийке, аз, внучката на хаджи Серафим, искам да се омъжа за тоя селянин, който цепи дървата ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай - това си е така. Кой ще ме вземе - сирак и толкова бедна, па макар и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм вече на двайсет и пет години... Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам... Пък ето, сама го извиках от пътя..."

Тя се отдръпна от прозореца и тръгна из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо - всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си. През цялата сутрин, както винаги, бе чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я само гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави преди малко, когато излезе за цепача, и сега отново седна там. По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички - толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока - бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блестеше между пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли, а отвън кънтяха тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една истина - сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея: "Какво ще стане с нас, след като изядем и последните неколко остатъци от богатството на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в богатство и разкош и сега зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост... Но не изпреварвам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон... Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна чакам аз и все чакам..." Тя изеднаж се успокои: "Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще видим." Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по платното - на широки и по-тесни ивици, в строго правилни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни често и до черно, ала чисти и прозрачно дълбоки.

Заглавието на първата част, „Хаджи Серафимовата внука” акцентира върху родовото битие. Този акцент е усилен и от епиграфа. Той въвежда мотива за родовото дърво, а чрез него – и идеята за родовата споеност между поколенията.

Централно място в романа заема образът на Султана. Още преди разгръщането на образа обаче читателят е подготвен както за същността на Султана, така и за перспективите в развитието й по един необичаен и специфичен начин – чрез детайлното описание на нейния гергеф.

Образът на гергефа е многофункционален. Първо, в един символен план с формите и цветовете гергефът е своеобразен духовен портрет на Султана. Второ, в един прогностичен план той формира и читателските очаквания по отношение на основните линии в сюжетното развитие на образа на Султана.

Опънатото бяло платно, със „сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод”, разкрива един силен характер, който се ръководи от твърди принципи. Всеки бод е прецизен и точен. „Сложността” на бродерията, „дълбоката планомерност”, липсата на „излишна чертица или фигура” са знак за целеустремеността и последователността, за твърдостта, за волята и упоритостта на Султана. В тази бродерия водещо място има рационалното. Султана най-напред търси правилната форма, а после цвета, баграта. Формата е израз на рационалното начало, а багрите са знаци на емоционалното изразяване. Поражда се внушението, че Султана мисли и действа чрез строгата нормативност на родовото време. Затова мислите са подредени и ясни. Читателят е убеден, че Султана няма да направи нито един „погрешен бод” в живота, така както не прави нито един погрешен бод върху своя гергеф. Това е така, защото патриархалният родов свят е формирал по определен начин вътрешния мир на Султана. Белотата на платното е символ на нейната моминска девственост, а чистотата и прозрачността на фигурите символизират нравствената й чистота.

Цветовете, „толкова различни по багри”, са израз на емоционалното начало в образа на Султана. Те загатват за това, че тя не е еднопланов образ. Именно подборът на багрите и хармонията, в която те се сливат, насочват от една страна, към тлеещата дълбока скръб на героинята (тя е от знатен род, но сираче). От друга страна, подборът на багрите е израз на „смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух”.

Цветовете и формите се свързват в едно цяло, „ в една обща, дълбока и прекрасна мисъл”. Самата Султана ясно вижда в гергефа отражение на своята душа и на скритите си мисли. Формите и багрите, като че ли описват нейната истина и задават нейните въпроси за бъдещето. Лутането на нейната мисъл между две крайности е съответно на появилите се за кратко във везмото й „криволици”. Решението да свърже съдбата си със Стоян е взето. Следва успокоението, придружено от знаков жест – „Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по платното.”

Гергефът материализира духовните търсения на Султана, нейните цели. Те не излизат извън рамките на рода. Султана живее „във” и „за” своето семейство, пази честта и името му. За нея общественият живот, поставен над личния, не съществува. В този смисъл с подробното описание на гергефа читателят получава ключа прогноза на по-нататъшното сюжетно развитие на героинята – тя ще бъде емблематичен образ на родовото време и едновременно с това – негов ревностен охранител.

Султана приютява Стоян, беглец от село Гранче, чиято грижа е оцеляването. Още при първата им среща, Султана му отрежда два важни роли, които са свързани с голямата й цел – възкресяването на Хаджи-Серафимовия род . Първата роля на Стоян, отредена му от Султана, е да бъде продължител на рода. Втората му роля е да бъде равнопоставен член на социума (обществото) на град Прeспа. Преценката на Султана за Стоян е плод на „буйна размисъл”. Тя е убедена в правилността на избора си, в който водещо е чисто рационалното „оглеждане” на Стоян.

От една страна, поведението на Султана може да бъде определено като нетрадиционно за българската жена в епохата на Възраждането (бракът й със Стоян е скандален за общността). От друга страна, нейната мотивация е съвсем традиционна – да съхрани рода.

По-нататък Султана обаче става ревностен пазител на родовите ценности и на родовия ред. В името на тяхното опазване тя жертва и собствената си дъщеря Катерина. Действията й в романа я утвърждават като яростен противник на всички, които застрашават родовия порядък.

Стоян е „като восъчна топка в нейните малки ръце”. Определяща за семейните отношения е духовната сила на Султана, а не физическата сила на Стоян. Младата жена брани името на съпруга си, но не се интересува от неговите душевни вълнения. Отдавайки се изцяло на родовото, Султана не познава чувствената любов. Стоян остава самотен в копнежа си за ласка, защото младата му съпруга не позволява чувствата да надскочат разума.

В този смисъл сблъсъкът между Султана и дъщеря й Катерина е предопределен и подготвен още с описанието на гергефа. Майката е въплъщение на нормативността, а дъщерята – на природната естественост. Точно защото е праволинейна, порядъчна и рационална, Султана извършва най-тежкия грях – убива дъщеря си и нероденото й дете. Образът на мъртвата Катерина се връща в съзнанието на Султана с остра болка, но не с чувство на вина. Тя убива от обич, но и от предразсъдък. Родовата чест и име са по-важни от съдбата на собственото й дете.

Срещата на Султана с рилския монах е показателна за нейната „геометрична оразмереност” на гергефа й. За Султана дългът се изчерпва само с родовата мисия – да създаде поколение, да спазва християнските канони, да възпитава в трудолюбие и честност децата си. С тези си разбирания тя противостои на монаха. Основната теза в неговите думи е, че българинът не принадлежи само на своето семейство, но и към общността на всички, които имат един език и една история, споделят една вяра и имат обща култура. Рилският монах олицетворява националната пробуда през Възраждането. По този начин разговорът между Султана и монаха поставя в романа проблема за мястото на личността в рода и историята.

Още по-драматичен е сблъсъкът на Султана с Рафе Клинче ( освободен от моралните канони на епохата, творец с ренесансова нагласа). В негово лице тя вижда заплаха за родовия морал. Резултат от техния конфликт е смъртта на Катерина.

Султана подчинява всичко на един узаконен ред. Всеки, който се отклони от него, бива санкциониран. В мислите и действията на Султана няма нюанси, няма противоречия. Основната дума, която тя често използва е „трябва”. Въпреки това тя не е схематичен образ, олицетворяващ само традицията. Тя е трагичен образ, съчетание от изключителна сила на характера  и ограниченост на духовния кръгозор.

(ІІ част, „В тъмни времена”, откъс от осма глава)

Раздвижиха се всички в стаята. Султана пристъпи да оправи фитила на светилника, с малки железни щипци, децата наостриха уши, очите им засвяткаха, те се приближиха насам, а малката Стоянова щерка отиде и седна в скута на баща си. Монахът поклати глава, дигна поглед и го отправи някъде далеко:

- Истинско чудо е манастирът Рилски, както и животът на светаго Йоана и на всички свети отци, които са обитавали там. Манастирът е високо в планината, граден и изписан от благословена човешка ръка, която е искала да въплъти в дърво, камък и багри нашата вяра. Дом народен е той, за целия славянски род, който се нарича с много имена, но живее с една душа. Славата на манастира Рилски се носи и чак по великата руска земя. А какво още по-голямо чудо е животът на светаго Йоана, който е живял по тия места пустинни преди повече от Деветстотин години!

И монахът разказа живота на пустинника, който победил в страдания плътта си и разбирал езика на птиците, на дивите животни в планината- Сетне монахът заговори за бога и за други християнски апостоли и мъченици. Разговорът и проповедта на духовника неусетно се обърна в друга посока:

- Ние не сме - каза той - безименно стадо и овци безмълвни, а сме многоброен народ със свой язик. Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море, което пък обхваща едва ли не половината земя. Русия се простира чак до Великия океан и е най-могъщата между всички държави и царства. Русите са наши кръвни братя, великата руска земя е наша прамайка, оттам сме дошли ние тук преди векове. Но ние сега сме прости и невежи и сме покорни чужди раби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам язик.

Лазар, по-малкият Стоянов син, не сваляше поглед от монаха и всяка дума на рилеца падаше като огнена капка направо в сърцето му. Пламенните слова на монаха, изричани буйно и в по-особен строй, бързо завладяха ума и цялата му душа и момчето, унесено и развълнувано, неусетно проговори, а рилецът го насърчи с поглед:

- Многоброен наш народ, могъщ славянски род, Русия - колко хубаво! - После то додаде с някакво дълбоко смущение: - Ала гръчкият народ не е ли по-велик и най-учен от сички народи?

- Дете, дете... - въздъхна рилецът - ти вече си вкусил от чуждата отрова. Всеки народ е велик за себе си. И гърците са били, а ние не сме ли били? Научи миналото на своя народ, за да се гордееш. Ти учиш гръцки...

- Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата. Фанариотските книги и учители ти разкриват тяхното величие и наука и ти внушават, че няма по-велики от тях, но забулват в лъжа и забрава величието на собствения твой народ, за да поселят в тебе чужда душа. Това е чуждата отрова, за която ти говоря. От векове в тъмно робство, ние сме прости и невежи, а фанариотите още повече ни заблуждават, за да ни смесят със своето стадо и то ще стане по-многобройно с нас. Отвори очите си, дете, пази се от чужди заблуди, познай себе си ь своя народ. Орелът лети към небето със свободни крила, а нашите крила са сковани и трябва да пречистим сърцата си от вража, гибелна отрова.

Хаджи Серафимовата внука седеше встрани с подвити нозе, загледана пред себе си. Що говори тоя калугер - мислеше си тя, - влязъл така внезапно в дома ми? Какъв ли е той, макар да е толкова сладкодумен? Живейме ние, както ни е създал бог, боим се от него и просим неговата милост и закрила, когато ни връхлети зло. Имам еи своя къща, родих осем деца, на крак съм от сутрин до вечер, пазя се от грех и от чуждия човек, който гледа да ни напакости...

- Човек не бива и не може да живее само за себе си - чу тя наново гласа на монаха и го погледна. Очите му горяха със силен блясък, той продължи: - Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра. Няма достатъчно здрава черупка, в която би се скрил човек - ще дойде черният гарван и ще я счупи с клюна си.

Втората дъщеря на Султана дойде и се присви до нея, сложи глава на коляното й и бързо заспа. Султана дигна поглед към людете си - късно е вече, те трябва да спят, и Стоян, и децата й. Монахът негли разбра нейния поглед и рече с пречупен глас:

А Стоян, като дете, едва не го улови за полите на расото му:

- Говори, отче, разкажи ни пак за мъките и чудесата на светаго Йоана!

- Стига, стига вече - сви тъжно вежди монахът. - Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.

Стоян Глаушев взе светилника и въведе госта насреща, в малката стая. Двете момчета останаха да спят тук, край огнището, а другите от семейството, както винаги, се прибраха в съседната стая.

Беше вече дълбока нощ, тишина обгърна цялата къща. Ала в тая тишина все още звучеше гласът на монаха, отделни негови думи - не винаги ясни, но парещи като огън. Султана забеляза, че Манда, най-голямата й щерка, преди да си легне, стоя дълго пред иконостаса в ъгъла, кръстеше се и се молеше: никога преди не се спираше девойчето тъй дълго пред иконата. Най-малката щерка на Султана легна и сега между нея и Стояна. Султана усети, че детето не спи, тя се приповдигна, наведе се ниско над хубавото му лице и при едва доловимия зрак, който идеше откъм прозорците, забеляза, че то се усмихваше със затворени очи. То изеднаж промълви:

- Какви големи и бели ръце има той... Султана не разбра тия думи, както не ги разбираше и детето, което ги изрече, но тя смътно долови техния далечен истински смисъл и се скара със сподавен глас на малката хубавица:

Малката Катерина, която през цялото време тая вечер следеше като забавна игра движенията на ръцете на монаха, бледото му лице, движенията на устните му, преливащия се и припламващ блясък на очите, се обърна към баща си и вече заспиваше все тъй усмихната. Стоян, който досега се боеше да наруши тишината в стаята, въздъхна, без да се помръдне в леглото - унесен, цял тръпнещ от неизпитано вълнение, от болка и сладост:

- Страдал за бога светецът, мъчил се... Кацва ти птиче на рамото - продължи той с изяснен глас, - пей и ти говори, а ти сичко му разбираш, като...

- Съмва се веке, кога ще спиш! - прекъсна го Султана сърдито.

Не спеше и Лазар в съседната стая. Тежки железни чукове блъскаха и кънтяха в гърдите му, ковяха гореща, разжарена мед: "Ние сме многоброен народ! Залив от безбрежно славянско море! Но сме прости и невежи, и роби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам език! Ти си вкусил от чуждата отрова! В тебе е посолена чужда душа! Фанариотите ни заблуждават! Отвори очите си!..." Дълго седя Лазар Стоянов в леглото с напрегнат до болка поглед в тъмнината. И кой знай по кое време беше през нощта, той задърпа брата си, който спеше до него:

- И аз ще стана калугер! Ще ида в Рила-манастир. Кочо веднага се събуди:

Утихна домът на майстор Стоян Глаушев, ала досегашният покой в тоя дом беше нарушен и започваше в него нов живот.

Втората част на романа „Железният светилник” е озаглавена „В тъмни времена”. Тук се поставя началото на изместването на читателското внимание – от семейно-битовото към общностното. Тази част „повтаря” пътя на Стоян Глаушев от първата част на романа от „тъмното” към „светлото”.

В тази част се появява един епизодичен герой – рилският монах. Той обаче има знаково значение за сюжета на целия роман. От една страна, той предопределя по-нататъшното развитие на Лазар. От друга страна, той прогнозира съдбата на Катерина .

Чрез словото си монахът задава параметрите на новоизграждащия се български свят и катализира социалните проявления на Лазар като духовен водач на народа.

Проповедта на пътуващия монах пред многобройната челяд на Султана и Стоян е за „скованите крила”, защото българският човек е затворен зад стените на своя дом и се грижи единствено за битовото си оцеляване. Думите на светия монах водят и към „проглеждане”, към „пробуда”, към „свободни крила”.

В притчата на „рилеца” се съдържат основните идеи на Ранното българско възраждане. В нея могат да се откроят две смислови части. Едната насочва към „тъмното” настояще (тази смислова част е доминираща за втората част на романа), а другата задава чрез разказа за славянското могъщество контурите на „светлото” бъдеще (пробуждането – то е доминиращо за третата част на романа).

Ключовите характеристики на „тъмните времена” са очертани лаконично:

-          Народът е роб

-          Божието слово е непонятно за народа

-          Чуждите заблуди не срещат отпор на родна земя

Новите възрожденски идеи, които запалват пламък в сърцето на Лазар, зазвучават ясно край Глаушевото огнище:

-          Семейният дом е част от общностния дом (родината)

-          Рилската обител е народен дом

-          Българинът принадлежи не само на своя род, но и на своя народ

-          Българинът принадлежи не само на своя народ, но и на славянския род

-          Славянският род е единен и силен

-          Българите не са „беизменно стадо и овци безмълвни”, а са „многоброен народ със свой язик”. Те трябва да слушат словото божие на свой език, а не на чужд

-          „Всеки народ е велик за себе си”. Такъв, велик, е и българският народ.

-          Българите имат славно минало, с което трябва да се гордеят

-          Знанието е богатство само когато е истинско. Лековерието е опасно, защото тогава човек става роб на чуждите заблуди

-          Без себепознание както отделната личност, така и народът са обречени на духовна тъмнина

-          Враждата и омразата са гибелни за човека

-          Човек е социално същество и мисълта за Другия и другите го обогатява духовно

-          Колкото и да е силен един човек, той може да бъде защитен само „в” и „чрез” общността

-          Братството между хората не е само родово, а и духовно – по вяра

Така срещата на монаха със семейство Глаушеви е среща на два символни образа – на „скованите крила” (т.е. на „тъмното”: в безпросветния хаос на робството, в словото, в душите, в безверието, в липсата на движението) и на „свободните крила” (т.е. на „светлото”: в духовната свобода, в словото, в пробудата). Това е фактическият център на художественото изображение в тази втора и особено в третата част на романа „Народ се пробужда”.

„Орелът” в романа, който лети със свободни крила можем да открием в образа на Лазар. По средата на цитирания образ се въвежда мотивът за „светлото” слово, което пада като „огнена капка” в сърцето на Лазар и завладява изцяло душата му. От този момент насетне Лазар е „прогледнал” за проблемите и е „отворен” към потребите на общността. Затова домашният покой в Глаушевия дом вече е нарушен и в него започва „нов живот”.

Преди да си тръгне, монахът дава на Лазар две книги от Русия с думите: „Вярвам, че семето ще падне на добра почва”. Явни са библейската символика и пророчеството по отношение на Лазар. Сюжетната „траектория” на героя е следната: от духовник, през учител, до учител на целия народ, т.е. будител, народен водач.

Чрез будителските си действия Лазар ще се превърне в посредник между семейните и общностните ценности. Така всъщност ще се впише и в голямата история на народа. И още нещо : Лазар или „Бог помага”(етимологията на името) помага на българите да прогледнат духовно, да осъзнаят истината, че трябва да напуснат пространството на еснафската си култура и да обединят духовната си енергия. Така на символно равнище се внушава усещането за предопределеност на божия промисъл в духовното движение на народа към „светлото”

Съдбата на Лазар в романа е предадена през филтъра на епическото – историческото движение за свободата на Македония. Героят най-напред е позициониран в рода. После е изведен от тесните му рамки. Накрая той е едновременно включен в общността и овластен от същата тази общност за променя нейните правила. В този смисъл личността (Лазар), а после и общността (народът) се сдобиват със „свободни крила” – такива, каквито има орелът от притчата на рилския монах.

(ІV част, „Корени и гранки”, откъс от четиринадесета глава)

Шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса. Осем по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, желъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани — струва ти се, ако подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка колона, в елипси, по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и листа, над трите врати над всяка от десетте големи икони проточени плитки от цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу под всяка от големите икони, също такъв венец — кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя, листа и клонки, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно издълбана тантела от най-чудни плетеници.

— Сички тия птичета — обади се клисарят, дигнал един голям пиринчен свещник — сека сутрин ми пеят, а като узрей гроздето…

Стойна, както бе зяпнала цяла, се обърна към него с учудени, доверчиви очи.

— Невинна душица си ти… Ела да ти покажа друго нещо — подръпна я резбарят, взе една запалена свещ и я поведе към левия край на иконостаса.

И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерица Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака:

— Тихо! — пошушна й Клинче и тя млъкна. — Не искам никой да знай. Само като доближиш запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. — Свещта трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: — А виж тука!

Там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис „Преспа град. месец декември лето господне 1864.“ Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта, погледна Стойна с изкривено лице в горчива усмивка и рече тихо:

— Какво… за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и родната ми майка, умрела, преди да ме види. Никой — затрепера тихият му глас, той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна: — Само тя…

Без да дочака отговор, Клинче пристъпи нататък и пак се спря срещу иконостаса. Стойна го последва като сянка на пръсти по плочите, боеше се да почукне с новите си кондури. Резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса:

— Птичките пеят, зреят гроздовете… Душата ми е в това дърво. Като мине време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. — Той дигна жилестата си ръка: — Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…

Клисарят се приближи зад тях, почука една в друга венчалните корони от лъскава, жълта тенекия. Лукаво се усмихна:

— Требват ли ви… Хайде аз ще ви… Рафе Клинче се дръпна и го погледна мрачно. Обърна се и мълчаливо се отправи към вратата на църквата. Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му. Резбарят се спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки.

ИКОНОСТАСЪТ НА МАЙСТОР РАФЕ КЛИНЧЕ – ИЗКУСТВО, ВДЪХНОВЕНО ОТ ЛЮБОВ

Последната, четвърта част на романа, е озаглавена „Корени и гранки”. Тя отново премества акцента към семейно-битовото (доминиращо в първата част на романа). Романът има кръгово-спираловидна композиция, защото „връщането” само привидно отвежда към началото.

В чисто формален план можем да видим аналогия между двете действителни (фактически) сватби в романа, които са негова специфична рамка – в началото е сватбата на Стоян и Султана, а в края е сватбата на Лазар и Ния. Докато с първата сватба обаче се съгражда един род (Стоян Глаушев става родоначалник на нова фамилия в Преспа – това са „корените” на родовото дърво), то с втората сватба се поставя едно ново начало в живота на рода, защото Лазар и Ния, носители на възрожденски идеи, не просто ще продължат рода, а и духовно ще го укрепят. В този смисъл тяхната сватба е също начало – символно начало на съграждането на общия народен род. (интимният свят на Лазар е неделим от мисията му на народен водач). Така от чисто битови събития двете сватби се натоварват със символни значения – те утвърждават идеята за родовата споеност между поколенията.

Освен сватбата на Лазар и Ния в последната ХІV глава на романа се разказва за още едно важно събитие в живота на преспанци. Резбарят Рафе Клинче изпълнява обещанието си, дадено пред Лазар – до венчавката с Ния да приключи работата си по иконостаса и да така да завърши олтара на преспанската църква.

Финалната сцена от откъса може да бъде разчетена на две равнища. В плана на буквалните значения буквалното описание на иконостаса носи информация за българското изкуство и по-специално за резбарството през епохата на Възраждането. В плана на символните значения на текста можем да открием идеята за голямото и истинско изкуство, в което винаги има вградена една дълбока, покоряваща и всепоглъщаща любов.

Новият дух на времето и новите ренесансови идеи на епохата се „материализират” в иконостаса на майстор Рафе Клинче.

Финалната сцена е словесно описание на красивия дървен олтар, върху който майсторът работи дълго и упорито, първоначално вдъхновен от вино и любов, а по-късно от разкъсващата сърцето му мъка заради смъртта на Катерина.

Когато работи върху олтара, майсторът се ръководи от религиозния канон. В духа на християнското изкуство са украсата на иконите и светците по олтара. Всичко е „живо”, артистично, одухотворено и вдъхновено. Чрез своето изкуство творецът е изразил себе си – своите мечти, чувства и витална душевност. Описанието е изключително детайлно. То тръгва от колоните, внушаващи религиозна тържественост. Сетивността на описанието се постига с авторовия коментар. Като живи са не само растенията, но животните. Майсторството на изработения иконостас е подчертано чрез необичайното му сравнение с дантела.

Майсторът обаче се отклонява от канона, защото има свободолюбив дух. Рафе обаче никога няма да влезе в родовото дърво и в родовото време на Глаушеви, защото е човек на абсолютната свобода, безроден, извън всякакво пространство и време.

Отклонението от канона майстора показва на Стойна – „две елипси една под друга”, в които са издълбани две образа – неговия и на Катерина. За дълбокото вълнение на майстора загатва треперещата в ръката му свещ, а малко по-късно тихият му глас, който също затреперва. Художникът е изобразил своята любима Катерина като светица, а себе си в момент, когато е дигнал чук да удари длетото в другата си ръка, „забито в късче дърво”.

Рафе Клинче показва точно на Стойна Нунева двата образа, защото независимо че са твърде различни по външност и по чувствителност, те имат сходни същностни черти: и двамата не са приети от преспанци (Рафе заради свободолюбивия си дух и пиянството; Стойна – поради грубия си външен вид и духовната си простоватост), и двамата имат нещастна любов (Рафе – поради отказа на Султана да го приеме и поради смъртта на Катерина; Стойна – заради женитбата на Лазар, за когото тя жертва живота си, с Ния). Рафе Клинче е убеден, че като човек и творец ще бъде разбран от Стойна.

Иконостасът е символ на голямата любов. Като изкуство той е вдъхновен от любов. Като творчество е създаден с любов. Като иконостас увековечава любовта.

Потвърждение за символното значение на иконостаса можем да видим във факта, че споменаванията и описанията на иконите са бегли.

Фактическият център на иконостаса са „скритите образи” на Катерина и Рафе, което е в противоречие с църковния канон.

Те са символно свързани. Положени в пространството на църквата, в самия олтар, те най-после са благословени от Бога заради силата на своята чиста и свята любов.   Осъществено е тяхното символно бракосъчетание. Така читателят става свидетел на една сватба на духа, осъществена в нереалното пространство на изкуството, което от своя страна е положено в сакралното божие пространство.

Образът на странника е познат от фолклорните представи. Той съдбовно променя живота на общността или на дома, в който се появява. В романа странникът е въплътен в образа на Рафе и на рилеца. С появата си в дома на Султана Рафе предопределя трагичната съдба на Катерина, а рилският монах предопределя социалното битие на Лазар, а чрез него – и на общността. Общата им функция на катализатори на сюжетното действие в романа не омаловажава съществените разлики между двамата. Рафе е индивидуалист, а неговото изкуство носи чертите на ренесансовия индивидуализъм. Той е асоциалният герой в романа (отхвърлен от общността, живее „във” и „за” своето изкуство и чрез него общува с хората, т.е. не се осъществява пряко чрез обществото). Монахът, както и Лазар, за разлика от Рафе – адресират словото си към другите, към общността; те живеят „във” и „за” тази общност, т.е. осъществяват се пряко чрез обществото.

Иконостасът може да бъде разчетен и като символ на борбата между старото , устойчивото (Султана, Стоян) и новото, развитието (Рафе, Катерина, Лазар).

Изкусните ръце на майстора вграждат в иконостаса образа на една съгрешила според патриархалните норми девойка. Отреждат й място между светците с чисти помисли, сред птиците, цветята и гроздовете.

Според признанието на майстора неговият дух е въплътен в това дърво, т.е. в изкуството. А то както и голямата любов вдъхновява твореца и ражда неговите творения – истини за живота.